За вълците и хората

Стаята беше пълна, но той беше сам.
Беше заобиколен от хора и все пак се чувстваше съвсем сам.
Думите им, смехът им стигаха до него, сякаш заглушавани от нещо. Все едно Бог, с гигантско дистанционно, бе намалил звука на целия свят
Празнотата в гърдите му го убиваше и разпръскваше студ по цялото му тяло.
Дали си струваше?
Цял живот бе бягал, бе изграждал нови и нови стени между себе си и останалия свят, доакто в един момент не осъзна, че бе изградил собствения си затвор. Несъзнателно бе унищожавал всяка възможност да стане част от света и обществото, от което умишлено бе странил и бягал, без да разруши всички стени и да свали всяка своя защита.
беше се снишавал, крил и прикривал; с лъжи толкова усърдно, че започна да лъже сам себе си, докато загуби представа кой е всъщност и какви са истинските му копнежи и желания. Истината бе твърде болезнена, а действителността – толкова сурова, че той се затвори в свой собствен измислен свят от лъжи и мечти.
Въпросът беше дали е по-добре да си заблуден и щастлив или да приемеш живота с целия му цинизъм.
Дали да си самотен, но да запазиш същността си или да се превърнеш в безлична марионетка, робуваща на системата и сливаща се с тълпата. В овца, кротко следваща стадото, защото така се чувства в безопасност, въпреки,че доброволно се лишава от собствената си воля.
Усети, че се задушава...Главата му беше като пълна с памук.
Не можеше да остане повече тук.
Трябваше да се махне, да проясни мислите си.
Неизмерима тъга изпълваше сърцето му. Тя беше там..толкова близо...и същевремено толкова далеч от него.
Безлично, лишено от чувства сбогуване и той вече бе навън. Моторът му беше паркиран наблизо. Изпита нужда да се качи на него о просто да избяга от целия свят, да кара до края на самата безкрайност.
Снегът падаше от небето толкова бял, толкова чист, почти нереален и само с допира си със земята ставаше част от рядката кал покриваща пътя. Красотата беше безмилостно и безвъзвратно омърсявана и опорочавана.
За снежинките нямаше връщане назад. снегът в пряспата не може да е толкова чист като снежинките, танцуващи в небето.
Наближаваха празници и градът беше украсен. Безлични светлини опитващи се да пробудят заспали чувства в душите на минувачите. На улицата, в ъгъла, се е свил просяк, но те го подминават, изпаднали в празничното настроение на Рождество, когато всички хора са братя, а милосърдието и мирът властват над света.
Усмивките са изкуствени, поздравите не са искрени, хората бързат, всеки със собствените си проблеми, потънали в егоизъм, нежелаещи да усетят същността на празника, свеждайки го до размяна на подаръци.
Щом излезе от града, ускори. Да кара бързо, в такова време, беше повече от безумие, но точно сега не му пукаше. Искаше само да кара и да кара. монологът в него не спираше.
Увеличи скоростта, сякаш искаше нвятърът в лицето му да отвее всички тези мисли, които не му даваха покой.
Пътят минаваше през гората и снегът тук беше истински чист.
Не разбра как точно стана, моторът просто поднесе и в следващия момент се търкаляше по склона.
Щом дойде в съзнание, вече беше ден. Отне му време да разбере къде е и какво бе станало. Лежеше по гръб , наполовина затрупан от снега, напълно вкочанен. Изправи се, изпъвайки премръзналите си крайници. Остра болка в лявата ръка го накара да простене. Размърда я внимателно и със задоволство установи, че не е счупена.
И тогава го видя...Стоеше на три крачки от него – истински жив вълк. Знаеше, че вълкът тртябва да бяга от него, но този го гледаше без страх. Не може да се опише чувството, което изпита когато погледна в очите на вълка...Сякаш се извиси, адреналинът му се вдигна, надничаше в душата на вълка – свобода без правила, любов без предразсъдъци, живот без лъжи.
Вълкът бавно му обърна гръб и си тръгна, а той стоеше там като хипнотизиран. Чувстваше се прероден!
Усмихна се, дори започна да се смее.
Изстрелът го накара да подскочи.
Затича се по посокато, от която дойде и скоро видя трупа на вълка. Гледката му подейства като удар с чук. Краката му се подкосиха.
Гледаше как кръвта на допреди миг живото същество, превърнато просто в купчина месо, изтича на белия сняг.
Убили го бяха, не защото беше убивал овце или нещо от този род. Убиха го, защото беше вълк – конкурент на хората за дивеча. Те го наричаха хищник, вредител, защото убива, за да се нахрани! Вълкът не разбира честта на лова, това да убиваш, защото можеш.
Стоеше до трупа и плачеше. Снегът затрупвашве всичко и скоро щеше да скрие тялото и кръвта. Природата, за разлика от човека, използва всичко и вълкът щеше да нахрани земята напролет.
Той се изправи, опита се да се изплюе, за да премахне гадния вкус в устата си.
Тръгна нагоре по пътя.
Щеше да се прибере и да стане поредното зъбно колело в машината на живота.
Негов беше изборът – дали да стане овца, без воля, или да бъде самотен и свободен като мъртвия вълк на чистия бял сняг.


Това е най-първият ми разказ. Написах го преди две години. Не мисля, че скоро ще посмея да напиша нещо толкова лично. Не знам защо. Може би просто ме е страх да бъркам дълбоко в душата си. Като го чета сега, ми изглежда леко наивен и груб, но си го обичам. Все пак си остава най-високо оцененият ми досега разказ, взе трета награда за проза на литературния конкурс "Петя Дубарова" и специалната награда на издателство "Слово" през 2005.

Оръжия

Нощта преди битка използвай за подготовка. Първият урок, който научих в армията. Затова сега стоя край своя огън, далеч от спящите си другари и проверявам снаряжението си бавно и внимателно.
Първо бронята. Ако ми е писано да умра ще умра и с нея, и без нея. Щом ще я нося обаче, трябва да е здрава, трябва да знам, че няма да бъде пробита от първия удар. Ако е пукната, по-добре да се бия без нея, отколкото с лъжовно усещане за безопасност. В битка само аз мога да спася живота си, бронята обаче може да ми помогне да го сторя.
После мечът. Острието трябва да е остро и чисто. Виждам очите си, отразени в гладката му повърхност. Вглеждам се в тях, отвъд тях, в себе си.
-Страхуваш ли се, Мандалориан? Уплашен ли си?
-Не съм. Да, в мен има страх, признавам. Усещам го как дращи с хилядите си, гнусни крачета по стоманата на сърцето ми. Иска да влезе вътре, да снесе яйцата си, да изпие душата ми, да свие гнездо, там вътре в мен. Аз обаче няма да му позволя. Страхът не е страшен и когато утре препуснем в атака, вятърът ще го отвее, без да остава и спомен от него.
-И така докато се завърне отново?
-Той винаги се връща. И аз винаги го отблъсквам.
Лъкът. Тетивата се е изтъркала, затова я сменям с нова. Силата на лъка не е в това, че е извит, тя е стремежа му да се изправи. Затова го освобождавай от тетивата, когато не го използваш, давай му възможност да си почине, да запази гъвкавостта си. Лък без гъвкавост, не е нищо повече от мъртво парче дърво.
Стрелите. Вадя ги една, по една и проверявам баланса на всяка. Мисля си. Животът е стрела изстреляна към небето, за да порази слънцето. Издига се до най-високата точка, на която е способна.... И после? После пада. Всички стрели падат. Въпросът е къде ще падне? Дали ще потъне в някое блато и никой няма да си я спомня, дали ще се счупи в някой камък, или ще се забие в земята и ще остане да стърчи над нея завинаги. Кой знае? Ще поживея и ще видя къде ще падне моята.
Утрото почти е настъпило и целият лагер е буден. Ставам и отивам да се погрижа за коня си. Когато ме прехвърлиха от пехотата в кавалерията, един въпрос не ми излизаше от главата. Какво си мислят конете, когато атакуваме? За тях няма чест, няма печалба, има само смърт. Едва ли някога ще знам отговора, но още се питам.
Либерта тропа с копито и пръхти весело. Радва се да ме види. Това винаги ме е учудвало. Тя е мой кон от три месеца и за това време съм я карал да препуска срещу стени от копия, да гази в кръв и да прескача трупове. Ти си щастлива, че си кон, Либерта!
До изгрева остават няколко минути. Нашата армия е строена. Чакаме да чуем бойния вик на командира, за да препуснем напред, към врага. Всичко е готово. Бронята ми е здрава, мечът ми е остър, лъкът ми е силен, стрелите ми летят с вятъра към целта си. Имам с кон, с който мога да сляза в ада, за да се изплюя в очите на Дявола. Всичко е готово. Командирът вдига ръка. Затварям очи. Отварям ги. И аз съм готов. Бойният вик проехтява над полето:
-С телата им ще нахраним вълците!
Препускаме напред. Към неизвесното. Вечността е наша.

Долината

Блясва мълния и отваряш очи.
Стоиш на скала, а под теб има долина.Обширна е.Не можеш да я обхванеш с поглед, а дори и да можеше, съзнанието ти не би могло да приеме такова пространство.Обитаваща няколко измерения, тя е извън самата безкрайност.Едновременно е пред теб и вътре в теб.
Блясва мълния и бурята става по-силна.
Над долината винаги има буря.Никога не отслабва.Постоянно се засилва.
Вятърът е убийствен, а дъждът образува плътна маса и знаеш,че никой не може да оцелее там.
Ти стоиш на своята скала,а бурята е само над долината,затова си сух и продължаваш да гледаш.Някой ден дъждът,вятърът и мълниите ще разрушат цялата долина.Но не още.
Блясва мълния и вдигаш ръка,за да разгледаш меча в нея.острието е тежко,масивно,но почти не усещаш тежестта му.
Всеки човек има меч.но не всеки може и иска да го използва.
В долината има битка.Вечна битка.Бият се еднакви сиви силуети,които се различават единствено по оръжията си.
Победените и останалите без сили биват подхващани от вятъра,който ги запраща на околните скали,извън долината,където намират смъртта си.
В долината никой не умира.Тя само изсмуква живота и силата ти.
Блясва мълния и се изправяш.Вече знаеш какво да правиш.Напускаш своята скала и тръгваш надолу към долината.Пътеката ще те води към смъртта, но също и към живота.
Не можеш да умреш без да си живял.Иначе просто преставаш да съществуваш.
Блясва мълния и осветява пътя ти.Щом стъпиш на него виждаш,че край долината има много скали.Точно като твоята.На тях има хора като теб,които стоят и гледат долината.
Колкото повече се приближаваш,толкова по-силна става бурята.Пороят се излива върху ти и започваш да се колебаеш дали да не спреш.Но не го правиш.Спреш ли дори за миг, вятърът ще те отвее в забвение и никой дори няма да си спомни за теб.
С всяка крачка чуваш все по-силно битката.Виковете.дрънченето на оръжията.Те изпълват света ти.
Най-после си долу.
Странно, но тук почти не усещаш бурята,която те плашеше горе.Битката е пред теб.Все още не знаеш дали ще се биеш или ще се бориш.Човек се бори, за да оцелее, но се бие, за да живее.Разликата е огромна.
От тълпата се отделя едър силует и се спуска към теб с рев и вдигнато оръжие.
Парираш удара и остриетата се срещат със звън.
Блясва мълния, а краят още е далече.


Друг много важен за мен разказ. Любимият ми разказ. Написах го в една дъждовна нощ докато гледах анимето на "Berserk". Не спечелих нито една награда с него, единственото му по-голямо постижение е, че от него е вдъхновен редакционът на списание "Gamers Workshop" брой 23, написан от Александър Snake Бакалов.

Стената

Стената
Помня стената. Висока, от бял мрамор, тя ограждаше моя град. Никой не помни кой я бе построил. Когато моят народ е дошъл тук, нейните основи вече са били сложени. Ние сме построили кулите, нашите знамена се веят над тях, но самата стена никога няма да бъде наша. Някога баща ми ми каза, че стената е като нашата империя – здрава, красива и неразрушима. Сега знам, че не е вярно. Империята я няма, скоро и моят град ще бъде разрушен, но аз знам, че стената ще остане.
Тази нощ е като всяка друга от последните пет години. аз стоя на южната кула, тя е моят пост и гледам лагера на варварите. Помня първият път, когато видях техните огньове, страхът и отвращението, когато чух грубите им песни за война и кръв. Помня как не спах онази нощ, как треперех и се свивах под плаща си, очаквайки нападението.
Помня как започна войната. Помня как приех с присмех новината, че варварите са нахлули в земите ни от юг. Та ние бяхме недосегаеми, всявахме ужас само с името си, имахме много и могъщи съюзници и самата мисъл, че сбирщина въшливи планинци се осмелява да ни нападне ми беше смешна. Сега не ми е до смях, не ми беше и в деня, когато чухме за първия имперски град сринат от варварите. Илюзията ми се пропука и аз осъзнах колко сме уязвими в своето високомерие, мислейки се за богоизбрани, за нация над всички други.
Нашият император изпрати зов за помощ до съюзниците ни. Никой не се отзова. Империята беше бедна и изтощена от войната. Вече нямаха полза от нас. Оставиха ни да погинем като стар кон, който вече няма сили да върви.
Баща ми използва цялото си влияние, за да не ме мобилизират за фронта. Тогава му бях благодарен, но сега си мисля, че щеше да е по-добре да бях заминал. Така нямаше да преживея тези пет години в ада, да гледам как всеки ден умират хора от чума, да трябва да погребвам тялото на баща си, улучен от стрела на втората година. Смъртта ми пак щеше да е същата, но поне нямаше да видя тоталния крах на империята.
Помня първият ден от обсадата. Помня всяко стъпало към южната кула. Помня буцата в гърлото си и ледената лапа на страха, сграбчила сърцето ми. Изкачвах се бавно, поемайки си хрипливо дъх. Беше толкова нереално, сякаш не бях аз, сякаш се случваше на друг човек в друго време. Дълго след това се молех всичко да се окаже само сън, илюзия и аз да се събудя. После свикнах с мисълта,че надежда няма. По-точно изобщо спрях да мисля за реалността, за неизбежното, иначе щях да полудея.
В този ден за пръв път видях варварската орда. Бяха безброй и изпълваха цялото поле. Не можех да си представя, че е възможно да са толкова много. Говореше се, че освобождават наши каторжници, давайки им право на избор: да се бият за тях или да умрат. Тези отряди от затворници, всъщност били най-жестоки от цялата орда и убивали наред без да се ръководят от скрупули и чест.
Ха, чест! Бях чувал легенди за варварската чест, как те убивали само мъже, как смятали за недостойно да удариш вързан или безпомощен човек. Някога един велик техен вожд казал, че истинският войн се бие само с равностойни или по-силни от него противници, защото така винаги ще бъде победител, независимо от изхода на битката. Моля се всичко това да е вярно. Не заради мен, а за всички жени и деца в града.
Помня, че треперех леко, онзи първи ден. Помня как командира на моя отряд изнесе реч, в която ни каза,че армията е на път и от нас се иска да удържим града само за няколко седмици. Тогава му повярвах и тези думи ми вдъхнаха надежда и сила да се бия храбро в началото. След време разбрах, че е лъжа, че никой всъщност не знае какво точно е станало с армията, но нямах друг избор освен да продължа всеки ден да се качвам на южната кула.
Нападения имаше само през деня. Варварският бог им забранявал да се бият нощем. За нас това бе добре дошло, тъй като ни даваше възможност да си почиваме всяка нощ, дежурейки на смени.
Помня първото нападение. Варварите пееха, докато бавно се приближаваха . Ние ги обстрелвахме, но това не ги спря. Прекрачваха убитите без да спират, песента им се засилваше. Тогава ги помислих за зверове, болката и страхът им бяха чужди, сякаш живееха само, за да убиват.
Първите стълби бяха облегнати до южната кула. Върху нас се изсипа дъжд от стрели и трябваше да се прикрием. Това даде възможност на варварите да се изкачат. Войнът, който пръв стъпи на стената се хвърли към мен. Беше най-големият мъж, когото някога бях виждал. Не носеше броня, беше гол до кръста и цял покрит с рисунки. В ръцете си носеше огромна секира, с която замахна към главата ми. Вдигнах щита си и отстъпих леко назад, както ме бяха учили. Така и най-силният удар губи от силата си. Заради тежестта на своето оръжие и моето обучение, варваринът залитна и се наниза право на протегнатия ми меч. Помня как яростта изчезна от лицето му, как безумният огън, горящ в очите му изгасна. За пръв път убивах.. С помощта на подкрепления, изпратени от северната и западната кула, ги отблъснахме. Така мина първият ден. И още много други след него. Ние ставаме все по-малко, а те са все така повече.
От моя отряд останахме само петнайсет души. Зная, че няма да успеем да ги отблъснем отново.
Тази нощ никой от нас не спи. Чакаме. Не остава много до изгрева. Всеки мълчи, потънал в собствените си мисли, отдавна приел съдбата си. Аз стоя изправен до бойниците и гледам лагера на варварите. С какво заслужих това? Не мисля, че съм лош човек, поне не повече от всички други. Защо се случва точно на мен? Въпроси без отговор и смисъл.
Слънцето изгрява и аз чувам песните на варварите. Защо винаги пеят? Нима за тях това е игра, забавление?
Битката е в разгара си. Никога не сме се били така. За пръв път от години не чувствам умора или страх, само желание да убия колкото може повече нападатели, преди самият аз да падна.
Изведнъж те се отдръпват от мен. Стоят и ме гледат почти с възхищение. За пръв път от началото на битката спрях и се огледах. Не бях подготвен за шока, който последва. Само аз бях останал жив от моя отряд. Нещо повече. Северната, източната и западната кула бяха паднали. Аз бях последният защитник на града!
Варварите продължават да стоят и само ме гледат. От тълпата се отделя висок мъж с черна коса. Без да каже нищо той ми посочва стълбата. Мога да си вървя!
Усмихвам се и поклащам глава. Ако преди час ми бяха дали възможност да се махна, бих приел без колебание. Но сега... Вече не виждам смисъл в нищо....освен в смъртта. Мъжът с черната коса казва нещо на варварски и отново посочва стълбата. Не, не, няма да бягам! Не и аз. Та аз съм цялата имперска армия.
Хвърлям щита и бавно вдигам меча си. Този меч е бил на баща ми, а преди това и на дядо ми. Предава се от поколения в семейството ми. Никой друг след мен няма да го носи. Аз няма да го позволя. Допирам острието до устните си, след това рязко го удрям в стената зад себе си. Мечът ми се счупва. Хвърлям дръжката и вдигам друг меч от земята. Мъжът с черната коса ме гледа. Помня погледа му. в него се смесваха уважение, подкана и учудване, нямаше злоба, нито омраза. За него битката бе свършила.
Не и за мен! С рев и високо вдигнат меч се хвърлих към него. Мразех го задето е толкова спокоен и слага край на всичко, сякаш не е било, след като е разрушил целия ми свят.
Първата стрела се заби в лявото ми рамо, втората- в корема. Паднах на колене, мечът се изплъзна от ръката ми, устата ми се напълни с кръв. Мъжът с черната коса още ме гледа със същия поглед. Правя опит да се изправя, да вдигна меча си, но силите ме напускат. Чувам как той казва нещо и всички варвари вдигат лъковете си. Стрелите се забиват в мен една след друга. Болка няма. За нея просто не остана време...
Даде ми достойна смърт според техните представи. Последното, което видях беше стената, ограждаща града. Още я помня. Помнете я и вие.

Битка

Мълнии прорязват небето над битката.
Тътенът на гръмотевиците, дрънченето на оръжия и доспехи, виковете на ранените и ревовете на атакуващите се смесват и образуват невъобразим шум, който може да те подлуди.
Във въздуха се носи воня на кръв и страх.
В тази битка всеки се бие с всекиго, няма съюзници, има само врагове.
На фона на цялата тази картина вървеше той. Бронята му, някога сребърна и лъскава, сега беше изцапана с кръв и кал, пробита на две места и цялата в драскотини. Могъщият меч в ръката му е нащърбен от многото битки, покрит с кръв, която пречи да се видят изящните инкрустации по сребърното острие, което свисти без да спре. Беше изгубил някъде шлема си и сега дъждът се стичаше свободно по лицето му, покрай очите, в които сякаш гореше огън.
Затова той не спира. Заради огъня и затова, защото дори покрито с кал, среброто си остава сребро.
Всяка крачка означава нов противник, всяка битка – нова рана, която никога няма да зарастне.
Пробиваше си път през тълпата с меча, сечейки и мушкайки без да мисли за нищо друго, освен за острието в ръката си, което разсичаше телата пред негои и за топлата кръв, която обливаше цялото му тяло.
Отдавна престана да се гнуси от кръвта. свикна с нея. Тя беше червена, а червеното е цвета на боговете и на победителите.
А той искаше да е победител.
Въпреки това, нито за миг не си помисли, че може да победи всички. Бяха прекалено много. В най-добрият случай щеше да удължи битката, а с нея и живота си.
Умората бавно пускаше своята отрова и в предишните му котешки движения започна да се долавя мудност.
Оръжието му натежа, а мускулите му се отпуснаха. Дишането му стана тежко и всяка крачка му струваше много усилия.
Силен удар го отхвърли встрани. Надмогвайки болката и пищенето в ушите си той се изправи, за да види как войн с колосални размери вдига боздуган над главата му. Разбра, че това е краят. Силата и желанието му да се бие бяха свършили. Едва сега му стана ясно колко е уморен и колко безмислено е всичко това. Сега, когато седеше в калта и гледаше как боздуганът бавно, като в сън, се спуска, за да смаже главата му.
Вече не чуваше нищо. Всички мисли и чувства бяха изчезнали. Остана само празнота. Всъщност изпитваше облекчение, че ударът ще сложи край на всичко.
Не!
От тъмната първична част на съзнанието му изкрещя Животът и набирайки сила, като гейзер превзе всяко кътче в ума му. Обзеха го нечовешки страх и гняв. Той няма да умре! Не трябва! И няма!
Хвърли се встрани с неочаквана пъргавина и оръжието на противника му се заби в калта. Преди да е осъзнал какво е станало и да го е извадил, сребърният меч се стовари върху могъщия врат и главата на великана се търкулна.
Опиянен от яростта и от победата си той трепереше над трупа. Така и не разбра как точно го бе направил. И защо...
Светът му изглеждаше толкова смислен докато гледаше как смъртта идва за него.
Сега бе скочил отново в хаоса.
Огледа се за нови противници. Странно. Нямаше никой. Битката никога не свршва. Не и тази. Тя само променя формата, но не и същността си.
Тръгна през полето. Газеше в кръв и се спъваше в трупове.
Странно как не бе му хрумвало, че под броните се крият хора. за него те бяха пречки.
Вървя докато не стигна до планина, толкова висока, че не се виждаше върха и.Тръгна по пътеката към него без сам да знае защо. Вървеше горд. сребърният меч беше в ръката му, а в очите му гореше огънят.
Може би бяха минали години, може би само миг. Времето нямаше значение. Той вече бе горе, на върха, изсечен от мълнии, сред гъсти черни облаци.л
Тук имаше нов противник.
без дори да мисли, той се хвърли с рев към него. Щом беше стигнал дотук, нямаше да спре точно сега.
Но този беше различен. Биеше се грациозно, без желание, почти лениво. Не нападаше, а само парираше ударите. Това само допълнително разпали яростта му. ударите се сипеха като град върху тайнствения воин, докато сребърният меч не се счупи.
Мечът е създаден от човека. Той е символ. Символ на всичко, което ни разграничава от животните. Ние, като хора, сами си правим оръжията, с които после да убиваме други хора.
Така, докато гледаше как неговият меч се счупва, нещо в него се прекърши. забрави целия свят. Парчетата от острието се сипеха около него като сребърен дъжд. Разбра, че е живял за този миг, за тази битка.
Без да мисли се хвърли към човека пред себе си и го събори на земята. При падането, мечът на противника му отхвръкна и падна от върха.
Притисна с коляно воина, лявата му ръка се впи в гърлото на падналия, а дясната напипа камък на земята. Взе го и започна да удря противника си по главата. Усещаше как другият се мъчи да се измъкне, ръцете му махат безпомощно, опитва се да каже нещо, да моли за милост, но той не му позволява и не спира да удря.
Омразата бушува в душата му. Усеща нейният огън в мускулите си. Пожарът обзема цялото му тяло, изгаряйки всичко човешко в него, освобождавайки го от бремето на мислите и чувствата, оставяйки само празнота, която никога няма да се запълни.
Желязото на шлема се огъва и той чува как хрущят кости и как противникът му се дави в собствената си кръв, но не спира, защото знае, че лежащият под него е виновен за всяко страдание и всяка болка, която е изпитал през живота си.
Последен удар. Конвулсиите затихват. Тялото на другия се отпуска.
Той се изправи,а камъкът пада от ръката му.
Ето той е тук и е победил всички.
От нищото пред него се появява светлина, от която се оформя нов меч. По-красив от стария. Златен е и свети със собствена светлина. Без сам да знае защо той го взе и отиде до трупа. Свали шлема и отстъпи назад с вик, когато видя собственото си обезобразено лице, с празни очи, в които огънят е изгаснал.
Не, това трябва да е шега, ново изпитание.
Той е жив. Той победи..
Как така трупът има неговото лице!
Ритна тялото от върха и то изчезна в пропастта. След малко вече беше забравил за него.
Огледа се. Обзе го гордост и радост. Ето, той победи всички. Той е тук на своя връх и сияйният меч е в ръката му.
Той е победител и е на върха.
Той е сам.

Нищо не е вечно. Само небето и земята остават завинаги.

Болка. Болка и тъмнина изпълват съзнанието ми. Главата ми е тежка и дишам трудно. Отварям очи и светлината ме заслепява. Пред мен има труп със стрела в гърдите. Тук имаше... битка. Да, битка. Две армии се сблъскаха и аз бях част от едната. Не помня от коя, нито защо се бихме. Помня писъците, помня ужаса, помня бойните песни и възбудата, която ме беше обзела. Вече я няма, остана само болката. Аз съм изморен и ми се иска да заспя отново. Не бива да го правя. Трябва да се изправя и да се махна от тук. Опитвам се да се изправя на ръце и рухвам отново. Лявата явно е счупена. Да, спомням си удара, който изкриви щита ми и ме повали по гръб. Помня и мъжа, надвесил се над мен с брадва, готова да отнеме живота ми. Помня пищящото острие падащо към мен, докато аз не спрях полета му, забивайки меча си до половината в слабините на мъжа.
Битката не е война, тя е място, където да докажеш силата си. Е, моята вече свършва. С усилие се обръщам по гръб и се мъча да се изправя. Минава много време докато успея да седна. До мен има счупено копие. Взимам го и подпирайки се на него, успявам да стъпя на краката си. До където стига погледът ми, морският бряг е покрит с трупове. Не виждам, нито чувам други оцелели. Колко ли време е минало от края на битката? И кой е победил? Учудвам се колко малко ме интересува. Важно е само, че aз съм още жив.
Причернява ми пред очите и с мъка се задържам прав. Изчаквам дишането ми да се успокои и чак тогава отварям очи. Гърдите ме болят. Поне едно или две ребра са счупени. Раната в бедрото ми се е отворила и кръвта ми изтича. Моята кръв. Обзема ме неудържима тъга, иде ми да заплача. Единственият бог, който съм почитал и пред който съм се прекланял, е кръвта, която тече във вените ми. Сега дори тя ме напуска... Погледът ми пада налолу. Надолу към меча в краката ми. Това е моят меч. Изцапан с кръв и нащърбен, но аз го познах. За миг се замислям, дали да не го вдигна. Не, дори и да имах сили, пак не бих го взел. Вчера мечът имаше смисъл, сега само ще ми тежи.
Вятърът носи мирис на море, кръв и страх застинал във времето. Накрая на земята, слънцето бавно потъва в морето. Мразя ги. Мразя и слънцето, мразя и вятъра, мразя и земята под краката си. Не е честно. Слънцето залязва, вятърът препуска към своя дом в северните планини, а моята кръв изтича.

Бягство

Докато бягаше,потъваше в преспите,но не спираше.
Трябваше да бяга,трябваше да избяга оттук преди да е полудял напълно!
Луната беше пълна и светеше необичайно ярко.Сенките на дърветата се очертаваха неестествено големи и препречваха пътя му.Не,не можеше да мине по тях!Там е тъмно,там е зловещо,там не може да оцелее.трябва да върви на светло и не трябва да спира.
Спъна се в пън или нещо подобно.Падането беше учудващо бавно и докато тялото му се извиваше в изящна дъга,размаха ръце в отчаян опит да спре.
Не помогна особено.И докато се изправяше поемайки си пресекливо дъх,в главата му имаше само една мисъл:То беше там,живееше в сенките,в мрака и идваше за него!
Ужасът,неописуемият,вледеняващ ужас изпълни всяка клетка от съзнанието му.
Падането беше лошо.Странно.Болка нямаше.Може би страхът беше твърде силен и я подтискаше или студът я притъпяваше.
Пръстите му бяха изпацани от кръвта потекла от носа му.Бавно ги поднесе към очите си,за да я разгледа по-обстойно.Беше много черна и гъста.
Не,беше невъзможно това да е неговата кръв!приличаше по-скоро на кръв от животно.
Капка от нея бавно се отдели от показалеца му и падна на снега.Падането продължи миг,два,може би дори часове.гледаше омагьосан как пада,дори чуваше как свисти въздухът край нея.С нереално силен звук тя падна и се разплиска на снега,а ехото отекна из околните дървета.Това го ужаси повече от всичко друго,а гледката на собствената му кръв на снега просто го довърши.
Обърна се и се втурна да бяга по-бързо от преди.Жален,нереален звук разцепи тишината.Лудост,ярост,мъка и болка се смесваха в него.
Може би беше само вятърът?
Дано да е само вятърът!
Знаеше,че не е така.Знаеше,че пак е след него,че е подушило кръвта му,че идва и че няма да се спре пред нищо.
Нещо черно и лъскаво изпълни взора му.
Езеро!Дотук беше.Нямаше как да го заобиколи нито да го преплува в този студ.
Не можеше да свърши така!Не трябваше!За пръв път в живота си осъзна,че е жив и че му се живее.
Падна на колене и сведе поглед към повърхността на водата.Отражението му го накара да извика от ужас.Това не беше неговото лице,не можеше да е то!
Това беше грозно,нечовешко,изкривено от ужас.Какво бе сторил със себе си?В безумния си стремеж да избяга бе убил същността си.
Отвращение,по-силно от изпитвания досега страх, го изпълни.изсмя се дрезгаво и грубо.Не беше страхливец и нямаше да позволи да отнемат душата му.
Гордостта се надигна в него и усмихнат странно,като хищник, навлезе в сенките с бърза крачка.
Плътният,жив мрак се спусна към него,но той го чакаше със същата безумна усмивка.То можеше да го убие,но не и да го победи.Той щеше да е запазил себе си.
Тъмнината го погълна,но беше мека,топла и ласкава.И докато се питаше какво става с него,чу мек нежен глас в ухото си:
- Събуди се.Всичко е наред.

Това е вторият ми разказ.