Бягство

Докато бягаше,потъваше в преспите,но не спираше.
Трябваше да бяга,трябваше да избяга оттук преди да е полудял напълно!
Луната беше пълна и светеше необичайно ярко.Сенките на дърветата се очертаваха неестествено големи и препречваха пътя му.Не,не можеше да мине по тях!Там е тъмно,там е зловещо,там не може да оцелее.трябва да върви на светло и не трябва да спира.
Спъна се в пън или нещо подобно.Падането беше учудващо бавно и докато тялото му се извиваше в изящна дъга,размаха ръце в отчаян опит да спре.
Не помогна особено.И докато се изправяше поемайки си пресекливо дъх,в главата му имаше само една мисъл:То беше там,живееше в сенките,в мрака и идваше за него!
Ужасът,неописуемият,вледеняващ ужас изпълни всяка клетка от съзнанието му.
Падането беше лошо.Странно.Болка нямаше.Може би страхът беше твърде силен и я подтискаше или студът я притъпяваше.
Пръстите му бяха изпацани от кръвта потекла от носа му.Бавно ги поднесе към очите си,за да я разгледа по-обстойно.Беше много черна и гъста.
Не,беше невъзможно това да е неговата кръв!приличаше по-скоро на кръв от животно.
Капка от нея бавно се отдели от показалеца му и падна на снега.Падането продължи миг,два,може би дори часове.гледаше омагьосан как пада,дори чуваше как свисти въздухът край нея.С нереално силен звук тя падна и се разплиска на снега,а ехото отекна из околните дървета.Това го ужаси повече от всичко друго,а гледката на собствената му кръв на снега просто го довърши.
Обърна се и се втурна да бяга по-бързо от преди.Жален,нереален звук разцепи тишината.Лудост,ярост,мъка и болка се смесваха в него.
Може би беше само вятърът?
Дано да е само вятърът!
Знаеше,че не е така.Знаеше,че пак е след него,че е подушило кръвта му,че идва и че няма да се спре пред нищо.
Нещо черно и лъскаво изпълни взора му.
Езеро!Дотук беше.Нямаше как да го заобиколи нито да го преплува в този студ.
Не можеше да свърши така!Не трябваше!За пръв път в живота си осъзна,че е жив и че му се живее.
Падна на колене и сведе поглед към повърхността на водата.Отражението му го накара да извика от ужас.Това не беше неговото лице,не можеше да е то!
Това беше грозно,нечовешко,изкривено от ужас.Какво бе сторил със себе си?В безумния си стремеж да избяга бе убил същността си.
Отвращение,по-силно от изпитвания досега страх, го изпълни.изсмя се дрезгаво и грубо.Не беше страхливец и нямаше да позволи да отнемат душата му.
Гордостта се надигна в него и усмихнат странно,като хищник, навлезе в сенките с бърза крачка.
Плътният,жив мрак се спусна към него,но той го чакаше със същата безумна усмивка.То можеше да го убие,но не и да го победи.Той щеше да е запазил себе си.
Тъмнината го погълна,но беше мека,топла и ласкава.И докато се питаше какво става с него,чу мек нежен глас в ухото си:
- Събуди се.Всичко е наред.

Това е вторият ми разказ.