Оръжия

Нощта преди битка използвай за подготовка. Първият урок, който научих в армията. Затова сега стоя край своя огън, далеч от спящите си другари и проверявам снаряжението си бавно и внимателно.
Първо бронята. Ако ми е писано да умра ще умра и с нея, и без нея. Щом ще я нося обаче, трябва да е здрава, трябва да знам, че няма да бъде пробита от първия удар. Ако е пукната, по-добре да се бия без нея, отколкото с лъжовно усещане за безопасност. В битка само аз мога да спася живота си, бронята обаче може да ми помогне да го сторя.
После мечът. Острието трябва да е остро и чисто. Виждам очите си, отразени в гладката му повърхност. Вглеждам се в тях, отвъд тях, в себе си.
-Страхуваш ли се, Мандалориан? Уплашен ли си?
-Не съм. Да, в мен има страх, признавам. Усещам го как дращи с хилядите си, гнусни крачета по стоманата на сърцето ми. Иска да влезе вътре, да снесе яйцата си, да изпие душата ми, да свие гнездо, там вътре в мен. Аз обаче няма да му позволя. Страхът не е страшен и когато утре препуснем в атака, вятърът ще го отвее, без да остава и спомен от него.
-И така докато се завърне отново?
-Той винаги се връща. И аз винаги го отблъсквам.
Лъкът. Тетивата се е изтъркала, затова я сменям с нова. Силата на лъка не е в това, че е извит, тя е стремежа му да се изправи. Затова го освобождавай от тетивата, когато не го използваш, давай му възможност да си почине, да запази гъвкавостта си. Лък без гъвкавост, не е нищо повече от мъртво парче дърво.
Стрелите. Вадя ги една, по една и проверявам баланса на всяка. Мисля си. Животът е стрела изстреляна към небето, за да порази слънцето. Издига се до най-високата точка, на която е способна.... И после? После пада. Всички стрели падат. Въпросът е къде ще падне? Дали ще потъне в някое блато и никой няма да си я спомня, дали ще се счупи в някой камък, или ще се забие в земята и ще остане да стърчи над нея завинаги. Кой знае? Ще поживея и ще видя къде ще падне моята.
Утрото почти е настъпило и целият лагер е буден. Ставам и отивам да се погрижа за коня си. Когато ме прехвърлиха от пехотата в кавалерията, един въпрос не ми излизаше от главата. Какво си мислят конете, когато атакуваме? За тях няма чест, няма печалба, има само смърт. Едва ли някога ще знам отговора, но още се питам.
Либерта тропа с копито и пръхти весело. Радва се да ме види. Това винаги ме е учудвало. Тя е мой кон от три месеца и за това време съм я карал да препуска срещу стени от копия, да гази в кръв и да прескача трупове. Ти си щастлива, че си кон, Либерта!
До изгрева остават няколко минути. Нашата армия е строена. Чакаме да чуем бойния вик на командира, за да препуснем напред, към врага. Всичко е готово. Бронята ми е здрава, мечът ми е остър, лъкът ми е силен, стрелите ми летят с вятъра към целта си. Имам с кон, с който мога да сляза в ада, за да се изплюя в очите на Дявола. Всичко е готово. Командирът вдига ръка. Затварям очи. Отварям ги. И аз съм готов. Бойният вик проехтява над полето:
-С телата им ще нахраним вълците!
Препускаме напред. Към неизвесното. Вечността е наша.