Стената

Стената
Помня стената. Висока, от бял мрамор, тя ограждаше моя град. Никой не помни кой я бе построил. Когато моят народ е дошъл тук, нейните основи вече са били сложени. Ние сме построили кулите, нашите знамена се веят над тях, но самата стена никога няма да бъде наша. Някога баща ми ми каза, че стената е като нашата империя – здрава, красива и неразрушима. Сега знам, че не е вярно. Империята я няма, скоро и моят град ще бъде разрушен, но аз знам, че стената ще остане.
Тази нощ е като всяка друга от последните пет години. аз стоя на южната кула, тя е моят пост и гледам лагера на варварите. Помня първият път, когато видях техните огньове, страхът и отвращението, когато чух грубите им песни за война и кръв. Помня как не спах онази нощ, как треперех и се свивах под плаща си, очаквайки нападението.
Помня как започна войната. Помня как приех с присмех новината, че варварите са нахлули в земите ни от юг. Та ние бяхме недосегаеми, всявахме ужас само с името си, имахме много и могъщи съюзници и самата мисъл, че сбирщина въшливи планинци се осмелява да ни нападне ми беше смешна. Сега не ми е до смях, не ми беше и в деня, когато чухме за първия имперски град сринат от варварите. Илюзията ми се пропука и аз осъзнах колко сме уязвими в своето високомерие, мислейки се за богоизбрани, за нация над всички други.
Нашият император изпрати зов за помощ до съюзниците ни. Никой не се отзова. Империята беше бедна и изтощена от войната. Вече нямаха полза от нас. Оставиха ни да погинем като стар кон, който вече няма сили да върви.
Баща ми използва цялото си влияние, за да не ме мобилизират за фронта. Тогава му бях благодарен, но сега си мисля, че щеше да е по-добре да бях заминал. Така нямаше да преживея тези пет години в ада, да гледам как всеки ден умират хора от чума, да трябва да погребвам тялото на баща си, улучен от стрела на втората година. Смъртта ми пак щеше да е същата, но поне нямаше да видя тоталния крах на империята.
Помня първият ден от обсадата. Помня всяко стъпало към южната кула. Помня буцата в гърлото си и ледената лапа на страха, сграбчила сърцето ми. Изкачвах се бавно, поемайки си хрипливо дъх. Беше толкова нереално, сякаш не бях аз, сякаш се случваше на друг човек в друго време. Дълго след това се молех всичко да се окаже само сън, илюзия и аз да се събудя. После свикнах с мисълта,че надежда няма. По-точно изобщо спрях да мисля за реалността, за неизбежното, иначе щях да полудея.
В този ден за пръв път видях варварската орда. Бяха безброй и изпълваха цялото поле. Не можех да си представя, че е възможно да са толкова много. Говореше се, че освобождават наши каторжници, давайки им право на избор: да се бият за тях или да умрат. Тези отряди от затворници, всъщност били най-жестоки от цялата орда и убивали наред без да се ръководят от скрупули и чест.
Ха, чест! Бях чувал легенди за варварската чест, как те убивали само мъже, как смятали за недостойно да удариш вързан или безпомощен човек. Някога един велик техен вожд казал, че истинският войн се бие само с равностойни или по-силни от него противници, защото така винаги ще бъде победител, независимо от изхода на битката. Моля се всичко това да е вярно. Не заради мен, а за всички жени и деца в града.
Помня, че треперех леко, онзи първи ден. Помня как командира на моя отряд изнесе реч, в която ни каза,че армията е на път и от нас се иска да удържим града само за няколко седмици. Тогава му повярвах и тези думи ми вдъхнаха надежда и сила да се бия храбро в началото. След време разбрах, че е лъжа, че никой всъщност не знае какво точно е станало с армията, но нямах друг избор освен да продължа всеки ден да се качвам на южната кула.
Нападения имаше само през деня. Варварският бог им забранявал да се бият нощем. За нас това бе добре дошло, тъй като ни даваше възможност да си почиваме всяка нощ, дежурейки на смени.
Помня първото нападение. Варварите пееха, докато бавно се приближаваха . Ние ги обстрелвахме, но това не ги спря. Прекрачваха убитите без да спират, песента им се засилваше. Тогава ги помислих за зверове, болката и страхът им бяха чужди, сякаш живееха само, за да убиват.
Първите стълби бяха облегнати до южната кула. Върху нас се изсипа дъжд от стрели и трябваше да се прикрием. Това даде възможност на варварите да се изкачат. Войнът, който пръв стъпи на стената се хвърли към мен. Беше най-големият мъж, когото някога бях виждал. Не носеше броня, беше гол до кръста и цял покрит с рисунки. В ръцете си носеше огромна секира, с която замахна към главата ми. Вдигнах щита си и отстъпих леко назад, както ме бяха учили. Така и най-силният удар губи от силата си. Заради тежестта на своето оръжие и моето обучение, варваринът залитна и се наниза право на протегнатия ми меч. Помня как яростта изчезна от лицето му, как безумният огън, горящ в очите му изгасна. За пръв път убивах.. С помощта на подкрепления, изпратени от северната и западната кула, ги отблъснахме. Така мина първият ден. И още много други след него. Ние ставаме все по-малко, а те са все така повече.
От моя отряд останахме само петнайсет души. Зная, че няма да успеем да ги отблъснем отново.
Тази нощ никой от нас не спи. Чакаме. Не остава много до изгрева. Всеки мълчи, потънал в собствените си мисли, отдавна приел съдбата си. Аз стоя изправен до бойниците и гледам лагера на варварите. С какво заслужих това? Не мисля, че съм лош човек, поне не повече от всички други. Защо се случва точно на мен? Въпроси без отговор и смисъл.
Слънцето изгрява и аз чувам песните на варварите. Защо винаги пеят? Нима за тях това е игра, забавление?
Битката е в разгара си. Никога не сме се били така. За пръв път от години не чувствам умора или страх, само желание да убия колкото може повече нападатели, преди самият аз да падна.
Изведнъж те се отдръпват от мен. Стоят и ме гледат почти с възхищение. За пръв път от началото на битката спрях и се огледах. Не бях подготвен за шока, който последва. Само аз бях останал жив от моя отряд. Нещо повече. Северната, източната и западната кула бяха паднали. Аз бях последният защитник на града!
Варварите продължават да стоят и само ме гледат. От тълпата се отделя висок мъж с черна коса. Без да каже нищо той ми посочва стълбата. Мога да си вървя!
Усмихвам се и поклащам глава. Ако преди час ми бяха дали възможност да се махна, бих приел без колебание. Но сега... Вече не виждам смисъл в нищо....освен в смъртта. Мъжът с черната коса казва нещо на варварски и отново посочва стълбата. Не, не, няма да бягам! Не и аз. Та аз съм цялата имперска армия.
Хвърлям щита и бавно вдигам меча си. Този меч е бил на баща ми, а преди това и на дядо ми. Предава се от поколения в семейството ми. Никой друг след мен няма да го носи. Аз няма да го позволя. Допирам острието до устните си, след това рязко го удрям в стената зад себе си. Мечът ми се счупва. Хвърлям дръжката и вдигам друг меч от земята. Мъжът с черната коса ме гледа. Помня погледа му. в него се смесваха уважение, подкана и учудване, нямаше злоба, нито омраза. За него битката бе свършила.
Не и за мен! С рев и високо вдигнат меч се хвърлих към него. Мразех го задето е толкова спокоен и слага край на всичко, сякаш не е било, след като е разрушил целия ми свят.
Първата стрела се заби в лявото ми рамо, втората- в корема. Паднах на колене, мечът се изплъзна от ръката ми, устата ми се напълни с кръв. Мъжът с черната коса още ме гледа със същия поглед. Правя опит да се изправя, да вдигна меча си, но силите ме напускат. Чувам как той казва нещо и всички варвари вдигат лъковете си. Стрелите се забиват в мен една след друга. Болка няма. За нея просто не остана време...
Даде ми достойна смърт според техните представи. Последното, което видях беше стената, ограждаща града. Още я помня. Помнете я и вие.