Нищо не е вечно. Само небето и земята остават завинаги.

Болка. Болка и тъмнина изпълват съзнанието ми. Главата ми е тежка и дишам трудно. Отварям очи и светлината ме заслепява. Пред мен има труп със стрела в гърдите. Тук имаше... битка. Да, битка. Две армии се сблъскаха и аз бях част от едната. Не помня от коя, нито защо се бихме. Помня писъците, помня ужаса, помня бойните песни и възбудата, която ме беше обзела. Вече я няма, остана само болката. Аз съм изморен и ми се иска да заспя отново. Не бива да го правя. Трябва да се изправя и да се махна от тук. Опитвам се да се изправя на ръце и рухвам отново. Лявата явно е счупена. Да, спомням си удара, който изкриви щита ми и ме повали по гръб. Помня и мъжа, надвесил се над мен с брадва, готова да отнеме живота ми. Помня пищящото острие падащо към мен, докато аз не спрях полета му, забивайки меча си до половината в слабините на мъжа.
Битката не е война, тя е място, където да докажеш силата си. Е, моята вече свършва. С усилие се обръщам по гръб и се мъча да се изправя. Минава много време докато успея да седна. До мен има счупено копие. Взимам го и подпирайки се на него, успявам да стъпя на краката си. До където стига погледът ми, морският бряг е покрит с трупове. Не виждам, нито чувам други оцелели. Колко ли време е минало от края на битката? И кой е победил? Учудвам се колко малко ме интересува. Важно е само, че aз съм още жив.
Причернява ми пред очите и с мъка се задържам прав. Изчаквам дишането ми да се успокои и чак тогава отварям очи. Гърдите ме болят. Поне едно или две ребра са счупени. Раната в бедрото ми се е отворила и кръвта ми изтича. Моята кръв. Обзема ме неудържима тъга, иде ми да заплача. Единственият бог, който съм почитал и пред който съм се прекланял, е кръвта, която тече във вените ми. Сега дори тя ме напуска... Погледът ми пада налолу. Надолу към меча в краката ми. Това е моят меч. Изцапан с кръв и нащърбен, но аз го познах. За миг се замислям, дали да не го вдигна. Не, дори и да имах сили, пак не бих го взел. Вчера мечът имаше смисъл, сега само ще ми тежи.
Вятърът носи мирис на море, кръв и страх застинал във времето. Накрая на земята, слънцето бавно потъва в морето. Мразя ги. Мразя и слънцето, мразя и вятъра, мразя и земята под краката си. Не е честно. Слънцето залязва, вятърът препуска към своя дом в северните планини, а моята кръв изтича.