За вълците и хората

Стаята беше пълна, но той беше сам.
Беше заобиколен от хора и все пак се чувстваше съвсем сам.
Думите им, смехът им стигаха до него, сякаш заглушавани от нещо. Все едно Бог, с гигантско дистанционно, бе намалил звука на целия свят
Празнотата в гърдите му го убиваше и разпръскваше студ по цялото му тяло.
Дали си струваше?
Цял живот бе бягал, бе изграждал нови и нови стени между себе си и останалия свят, доакто в един момент не осъзна, че бе изградил собствения си затвор. Несъзнателно бе унищожавал всяка възможност да стане част от света и обществото, от което умишлено бе странил и бягал, без да разруши всички стени и да свали всяка своя защита.
беше се снишавал, крил и прикривал; с лъжи толкова усърдно, че започна да лъже сам себе си, докато загуби представа кой е всъщност и какви са истинските му копнежи и желания. Истината бе твърде болезнена, а действителността – толкова сурова, че той се затвори в свой собствен измислен свят от лъжи и мечти.
Въпросът беше дали е по-добре да си заблуден и щастлив или да приемеш живота с целия му цинизъм.
Дали да си самотен, но да запазиш същността си или да се превърнеш в безлична марионетка, робуваща на системата и сливаща се с тълпата. В овца, кротко следваща стадото, защото така се чувства в безопасност, въпреки,че доброволно се лишава от собствената си воля.
Усети, че се задушава...Главата му беше като пълна с памук.
Не можеше да остане повече тук.
Трябваше да се махне, да проясни мислите си.
Неизмерима тъга изпълваше сърцето му. Тя беше там..толкова близо...и същевремено толкова далеч от него.
Безлично, лишено от чувства сбогуване и той вече бе навън. Моторът му беше паркиран наблизо. Изпита нужда да се качи на него о просто да избяга от целия свят, да кара до края на самата безкрайност.
Снегът падаше от небето толкова бял, толкова чист, почти нереален и само с допира си със земята ставаше част от рядката кал покриваща пътя. Красотата беше безмилостно и безвъзвратно омърсявана и опорочавана.
За снежинките нямаше връщане назад. снегът в пряспата не може да е толкова чист като снежинките, танцуващи в небето.
Наближаваха празници и градът беше украсен. Безлични светлини опитващи се да пробудят заспали чувства в душите на минувачите. На улицата, в ъгъла, се е свил просяк, но те го подминават, изпаднали в празничното настроение на Рождество, когато всички хора са братя, а милосърдието и мирът властват над света.
Усмивките са изкуствени, поздравите не са искрени, хората бързат, всеки със собствените си проблеми, потънали в егоизъм, нежелаещи да усетят същността на празника, свеждайки го до размяна на подаръци.
Щом излезе от града, ускори. Да кара бързо, в такова време, беше повече от безумие, но точно сега не му пукаше. Искаше само да кара и да кара. монологът в него не спираше.
Увеличи скоростта, сякаш искаше нвятърът в лицето му да отвее всички тези мисли, които не му даваха покой.
Пътят минаваше през гората и снегът тук беше истински чист.
Не разбра как точно стана, моторът просто поднесе и в следващия момент се търкаляше по склона.
Щом дойде в съзнание, вече беше ден. Отне му време да разбере къде е и какво бе станало. Лежеше по гръб , наполовина затрупан от снега, напълно вкочанен. Изправи се, изпъвайки премръзналите си крайници. Остра болка в лявата ръка го накара да простене. Размърда я внимателно и със задоволство установи, че не е счупена.
И тогава го видя...Стоеше на три крачки от него – истински жив вълк. Знаеше, че вълкът тртябва да бяга от него, но този го гледаше без страх. Не може да се опише чувството, което изпита когато погледна в очите на вълка...Сякаш се извиси, адреналинът му се вдигна, надничаше в душата на вълка – свобода без правила, любов без предразсъдъци, живот без лъжи.
Вълкът бавно му обърна гръб и си тръгна, а той стоеше там като хипнотизиран. Чувстваше се прероден!
Усмихна се, дори започна да се смее.
Изстрелът го накара да подскочи.
Затича се по посокато, от която дойде и скоро видя трупа на вълка. Гледката му подейства като удар с чук. Краката му се подкосиха.
Гледаше как кръвта на допреди миг живото същество, превърнато просто в купчина месо, изтича на белия сняг.
Убили го бяха, не защото беше убивал овце или нещо от този род. Убиха го, защото беше вълк – конкурент на хората за дивеча. Те го наричаха хищник, вредител, защото убива, за да се нахрани! Вълкът не разбира честта на лова, това да убиваш, защото можеш.
Стоеше до трупа и плачеше. Снегът затрупвашве всичко и скоро щеше да скрие тялото и кръвта. Природата, за разлика от човека, използва всичко и вълкът щеше да нахрани земята напролет.
Той се изправи, опита се да се изплюе, за да премахне гадния вкус в устата си.
Тръгна нагоре по пътя.
Щеше да се прибере и да стане поредното зъбно колело в машината на живота.
Негов беше изборът – дали да стане овца, без воля, или да бъде самотен и свободен като мъртвия вълк на чистия бял сняг.


Това е най-първият ми разказ. Написах го преди две години. Не мисля, че скоро ще посмея да напиша нещо толкова лично. Не знам защо. Може би просто ме е страх да бъркам дълбоко в душата си. Като го чета сега, ми изглежда леко наивен и груб, но си го обичам. Все пак си остава най-високо оцененият ми досега разказ, взе трета награда за проза на литературния конкурс "Петя Дубарова" и специалната награда на издателство "Слово" през 2005.