Меч

Жаравата, жалка останка от предишната мощ на огъня, бе започнала да догаря. Няма значение, огънят беше изпълнил предназначението си, вля своята сила в желязото. Казват че водата е елемент на живота и това е почти вярно. Водата поддържа тялото, огъня-душата. Без душа няма живот,без нея си само купчина месо и кокали, с нея си купчина месо и кокали, която съзнава че е нещо повече от това.
Мъжът отиде до ведрото с вода, взе нож и прокара острието през дланта си като внимаваше да не направи твърде дълбока рана.
Остави кръвта да се стича свободно във водата. Гледаше я как тече първо на силна струя, която постепенно затихва. Стоя там докато и последната капка не падна, след това отиде до масата взе шише с алкохол и поля раната и я превърза стегнато с чисто ленено парцалче.Болката нямаше значение. Никога не е имала. Тя само му напомняше че сам е разрязал плътта си, нещо което прекрасно знаеше. Свикна да игнорира болката преди много време, откакто осъзна че тя е само нервни импулси препускащи из тялото му. Отиде с бавна отмерена крачка до огнището, разрови жаравата и измъкна наженото острие. Вече пет пъти повтаряше процеса докато постигне подходящата здравина на желязото, докато успее да го превърне в стомана. Бъдещият меч светеше ярко в сумрачните сенки на ковачницата и изглеждаше толкова нереален, сякаш излязал от нечий сън или мечта. Всеки човек рано или късно прави своя меч. Някои остриета са меки и се огъват, други са твърде крехки и се чупят след един два удара. Съвършеното острие не се получава след първия опит, то се изработва в продължение на години, през които е попивало сила от всички твои предишни мечове. Всяка битка оставя следи по него, бавно и неумолимо Твоят меч се изтъпява и всеки твой опит да го заточиш отново само го изтънява, прави го по-слаб и денят, в който ще се счупи приближава уверено. В това няма нищо лошо. Загубата е част от живота на воина и когато това стане, не ти остава нищо друго освен да събереш парчетата от острието и да си направиш ново като се поучиш от слабостите на предишното.
Тръсна глава и се изсмя сухо. Беше се оставил мислите му да го отнесат от настоящето и съвсем се отплесна. Кръвта в кофата плуваше отгоре на мазна коричка. Потопи острието в нея, изчака да изстине и го извади. Странно, преди не сякаш не беше толкова тежко, натежа едва след като се покри с кръв. Заговори му нежно, като на уплашено дете, с тих, гърлен глас:
-Ти се роди в моята кръв. Преди беше просто заострено парче стомана с правилна форма, а аз те превърнах в меч. Ти си част от мен и това ще продължи вечно.
Повтаряше думите бавно и въртеше острието за да го огледа от всички страни. Избърса го и взе точиларския камък. Не знаеше колко време го точи, нито го интересуваше, важното беше единствено да го направи остро. Когато свърши слънцето свенливо се подаваше зад хоризонта. Излезе да го погледа. Можеш да изгубиш хиляди битки и пак да не бъдеш победен. Когато обаче престанеш да вдигаш взор към звездите, когато изряващото слънце не те кара да се усмихнеш, тогава си изгубил себе си и нищо няма смисъл. Събра малкото си багаж в една торба и я метна на рамо. Внимателно сякаш се боеше да не го счупи, плъзна меча в ножницата и я препаса на кръста си. Запали факла от огнището и излезе от колибата. Всяко нещо рано или късно се плаща и нищо не идва безплатно. Погледна пламъка на факлата и му каза :
-Обещах ти тази жертва.
След това я хвърли в колибата. Покритият със слама под пламна като клада и огънят бързо обхвана всичко. Мъжът обърна гръб на миналото си което, което изгаряше в пожара и замислено закрачи към изгрева. Денят щеше да е по хубав от предишния.