Битка

Мълнии прорязват небето над битката.
Тътенът на гръмотевиците, дрънченето на оръжия и доспехи, виковете на ранените и ревовете на атакуващите се смесват и образуват невъобразим шум, който може да те подлуди.
Във въздуха се носи воня на кръв и страх.
В тази битка всеки се бие с всекиго, няма съюзници, има само врагове.
На фона на цялата тази картина вървеше той. Бронята му, някога сребърна и лъскава, сега беше изцапана с кръв и кал, пробита на две места и цялата в драскотини. Могъщият меч в ръката му е нащърбен от многото битки, покрит с кръв, която пречи да се видят изящните инкрустации по сребърното острие, което свисти без да спре. Беше изгубил някъде шлема си и сега дъждът се стичаше свободно по лицето му, покрай очите, в които сякаш гореше огън.
Затова той не спира. Заради огъня и затова, защото дори покрито с кал, среброто си остава сребро.
Всяка крачка означава нов противник, всяка битка – нова рана, която никога няма да зарастне.
Пробиваше си път през тълпата с меча, сечейки и мушкайки без да мисли за нищо друго, освен за острието в ръката си, което разсичаше телата пред негои и за топлата кръв, която обливаше цялото му тяло.
Отдавна престана да се гнуси от кръвта. свикна с нея. Тя беше червена, а червеното е цвета на боговете и на победителите.
А той искаше да е победител.
Въпреки това, нито за миг не си помисли, че може да победи всички. Бяха прекалено много. В най-добрият случай щеше да удължи битката, а с нея и живота си.
Умората бавно пускаше своята отрова и в предишните му котешки движения започна да се долавя мудност.
Оръжието му натежа, а мускулите му се отпуснаха. Дишането му стана тежко и всяка крачка му струваше много усилия.
Силен удар го отхвърли встрани. Надмогвайки болката и пищенето в ушите си той се изправи, за да види как войн с колосални размери вдига боздуган над главата му. Разбра, че това е краят. Силата и желанието му да се бие бяха свършили. Едва сега му стана ясно колко е уморен и колко безмислено е всичко това. Сега, когато седеше в калта и гледаше как боздуганът бавно, като в сън, се спуска, за да смаже главата му.
Вече не чуваше нищо. Всички мисли и чувства бяха изчезнали. Остана само празнота. Всъщност изпитваше облекчение, че ударът ще сложи край на всичко.
Не!
От тъмната първична част на съзнанието му изкрещя Животът и набирайки сила, като гейзер превзе всяко кътче в ума му. Обзеха го нечовешки страх и гняв. Той няма да умре! Не трябва! И няма!
Хвърли се встрани с неочаквана пъргавина и оръжието на противника му се заби в калта. Преди да е осъзнал какво е станало и да го е извадил, сребърният меч се стовари върху могъщия врат и главата на великана се търкулна.
Опиянен от яростта и от победата си той трепереше над трупа. Така и не разбра как точно го бе направил. И защо...
Светът му изглеждаше толкова смислен докато гледаше как смъртта идва за него.
Сега бе скочил отново в хаоса.
Огледа се за нови противници. Странно. Нямаше никой. Битката никога не свршва. Не и тази. Тя само променя формата, но не и същността си.
Тръгна през полето. Газеше в кръв и се спъваше в трупове.
Странно как не бе му хрумвало, че под броните се крият хора. за него те бяха пречки.
Вървя докато не стигна до планина, толкова висока, че не се виждаше върха и.Тръгна по пътеката към него без сам да знае защо. Вървеше горд. сребърният меч беше в ръката му, а в очите му гореше огънят.
Може би бяха минали години, може би само миг. Времето нямаше значение. Той вече бе горе, на върха, изсечен от мълнии, сред гъсти черни облаци.л
Тук имаше нов противник.
без дори да мисли, той се хвърли с рев към него. Щом беше стигнал дотук, нямаше да спре точно сега.
Но този беше различен. Биеше се грациозно, без желание, почти лениво. Не нападаше, а само парираше ударите. Това само допълнително разпали яростта му. ударите се сипеха като град върху тайнствения воин, докато сребърният меч не се счупи.
Мечът е създаден от човека. Той е символ. Символ на всичко, което ни разграничава от животните. Ние, като хора, сами си правим оръжията, с които после да убиваме други хора.
Така, докато гледаше как неговият меч се счупва, нещо в него се прекърши. забрави целия свят. Парчетата от острието се сипеха около него като сребърен дъжд. Разбра, че е живял за този миг, за тази битка.
Без да мисли се хвърли към човека пред себе си и го събори на земята. При падането, мечът на противника му отхвръкна и падна от върха.
Притисна с коляно воина, лявата му ръка се впи в гърлото на падналия, а дясната напипа камък на земята. Взе го и започна да удря противника си по главата. Усещаше как другият се мъчи да се измъкне, ръцете му махат безпомощно, опитва се да каже нещо, да моли за милост, но той не му позволява и не спира да удря.
Омразата бушува в душата му. Усеща нейният огън в мускулите си. Пожарът обзема цялото му тяло, изгаряйки всичко човешко в него, освобождавайки го от бремето на мислите и чувствата, оставяйки само празнота, която никога няма да се запълни.
Желязото на шлема се огъва и той чува как хрущят кости и как противникът му се дави в собствената си кръв, но не спира, защото знае, че лежащият под него е виновен за всяко страдание и всяка болка, която е изпитал през живота си.
Последен удар. Конвулсиите затихват. Тялото на другия се отпуска.
Той се изправи,а камъкът пада от ръката му.
Ето той е тук и е победил всички.
От нищото пред него се появява светлина, от която се оформя нов меч. По-красив от стария. Златен е и свети със собствена светлина. Без сам да знае защо той го взе и отиде до трупа. Свали шлема и отстъпи назад с вик, когато видя собственото си обезобразено лице, с празни очи, в които огънят е изгаснал.
Не, това трябва да е шега, ново изпитание.
Той е жив. Той победи..
Как така трупът има неговото лице!
Ритна тялото от върха и то изчезна в пропастта. След малко вече беше забравил за него.
Огледа се. Обзе го гордост и радост. Ето, той победи всички. Той е тук на своя връх и сияйният меч е в ръката му.
Той е победител и е на върха.
Той е сам.